Ще стана рано, по изгрев. Дори да не виждам как  слънцето изгрява, защото облаци и смог закриват гледката пред мен. Ще стана и ще облея снагата си, да отмия следите от нощен кошмар. Ще вдигна поглед към небето, тежко и оловно, да зърна само за миг парченце синева, откраднато от облаците. После ще те покрия с коси и ще скрия сълзите си - плачът е строго забранен! Ще донеса вода от извора, да те измия от съмнения и предразсъдъци. Ще те нахраня с ласките си. Изгряло, слънцето ще освети оловното небе. Лъч след лъч ще прозират през сивата мъгла като през дантела и ще докосват студената земя. Преплетените ни ръце  ще се отпуснат и устните ни ще се разделят.
   Аз ще изляза боса навън. Скованата земя ще вледени   стъпалата ми. Студът ще проникне в сърцето ми. Аз ще забравя къде съм, няма да помня и теб. Ще боли! Ще бъдеш ли още до мен? Ще издържиш ли болката? Ще стоплиш ли с дъх стъпалата ми? Ще влееш ли огън в очите ми? Ще намериш ли път към сърцето ми - късчето лед?